Съизмеримо с човешките времеви диапазони, нещата в Слънчевата система изглеждат доста на място. При космическите времеви диапазони всичко е по-различно. Планетите много, много бавно се отдалечават от Слънцето; и повечето луни бавно се отдалечават от своите планети в процес, наречен приливно ускорение.
Фактът, че Титан бавно се отдалечава от своята планета – Сатурн, не е никак необичаен. Но астрономите откриха нещо наистина изненадващо: Титан се отдалечава по-бързо от очакваното – около цели 100 пъти по-бързо, съобщава Сайънс Алерт.
Това предполага, че особената луна се е образувала много по-близо до планетата по време на раждането на Слънчевата система преди 4,5 милиарда години, а през интервенционните години е мигрирала на разстояние около 1,2 милиона километра от планетата. Това откритие предполага, че в проучването на приливното ускорение около Сатурн има пропуски.
„Повечето предишни проучвания са предвиждали, че луни като Титан или луната на Юпитер, Калисто, са се образували на орбитално разстояние, подобно на мястото, където ги виждаме сега“, обясни теоретичният астрофизик Джим Фулър от Калифорнийския технологичен институт. „Това означава, че сатурновата лунна система и потенциално нейните пръстени са се образували и еволюирали по-динамично, отколкото се смяташе досега.“
Ключово за процеса на приливно ускорение е явление, известно като приливно триене. На Земята можем да наблюдаваме това много ясно. Докато Луната се движи около нашата планета, нейното гравитационно притегляне влияе на океаните (и в по-малка степен на самата Земя) да се деформират и уголемяват, а след това отново да се свият.
Ето защо нашите океани имат приливи и отливи; но тази постоянна деформация превръща част от ротационната енергия на Земята в топлина на триене – в действителност тя действа като гигантска спирачка на въртенето на планетата.
Другото, което деформацията прави, е да изкривява гравитационното поле на Земята, което след това упражнява допълнително притегляне върху Луната, ускорявайки я в орбитата й. Тази допълнителна енергия кара Луната постепенно да се отдалечава от нас, със скорост около 3,82 сантиметра годишно.
Подобно взаимодействие се случва между Титан и Сатурн, но учените смятаха, че ефектът не е толкова изразен. Това е така, защото Сатурн е газообразен – състав, който се смята, че генерира по-малко триене от земните океани и скали.
Според стандартните теории, Титан трябва да се отдалечава от Сатурн със скорост от само 0,1 сантиметра годишно. Вместо това две независими техники показаха, че Титан се отдалечава от Сатурн със скорост 11 сантиметра годишно – почти три пъти по-бързо от скоростта на външната миграция на нашата Луна.